Embassy of the Republic of Bulgaria, Havana, 'Relations Between Cuba And the USA - Situation And Perspectives, Havana, 1978'

за служебно ползуване

ПОСОЛСТВО НА НР БЪЛГАРИЯ, ХАВАНА

ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ КУБА И САЩ -СЪСТОЯНИЕ И ПЕРСПЕКТИВИ.

ХАВАНА, 1978

(f. 88)

Историята на отношенията между Куба и САЩ е история на един безконечен низ от враждебност, която понякога е стигала до крайности, друг път е затихвала, за да избухне с нова сила. Причината за това, от една страна, са бруталните империалистически стремежи на САЩ спрямо Куба и от друга страна, самоотвержената борба на кубинския народ за извоюване на своята национална независимост н социално освобождение.

Началото на тази враждебност започва от втората половина на миналия век, когато през 1968 г. кубинския народ започна знаменитата тридесетгодишна война против испанското колониално владичество "без да получава каквато и да било подкрепа от нито една латиноамериканска държава при активното враждебно отношение на правителството на САЩ към усилията на кубинските патриоти, които се стремяха да доставят оръжие на борещите се".[1]

През погледа на империалистическите кръгове на САЩ от онази епоха, Куба е един бъдещ робовладелски щат. Според техните пресмятания това не е утопия, а една реалност към която методически се стремят. Осъществяването на тази политика започва със създаването на така нареченото "анексионистично движение", което според тях е логичен израз на "явната мисия”, която САЩ смятат, че са призвани да изпълняват като "римляни на континента".

"Ние сме римляни, пише Холмес, и ще последват наши последователни окупации, битки и завоевания".[2]

Когато към края на 1897 и началото на 1898 година кубинският народ вече е на прага на свободата, за извоюването на която в продължение на тридесет години бе пролял реки от кръв, САЩ решават, че е дошъл момента да се намесят във войната. Американски войскови части извършват десант на острова и

(p. 1 [f. 89])

войната се превръща в кубино-американо-испанска. В град Сантиаго Де Куба, люлката на  кубинската националноосвободителна борба, дебаркират американски войски, разгромяват испанския флот, окупират града и предотвратяват навлизането на националноосвободителната. Между това американски войскови части превземат Хавана и другите по—главни градове на страната. Интервенти и довчерашни кубински робовладелци разгръщат масирана кампания за пропагандирането на "щедрата помощ”, която американците са дали на куба за да я "освободят” от испанско колониално владичество.

Американската дипломация форсира подписването на Парижкия Мирен договор от 10 октомври 1898 година, съгласно който Куба, филипинските острови и Порто Рико стават американски колонии. На 1 януари 1899 година испанските колониални власти предават властта на американския генерал Джон Р. Брук, който е назначен от правителството на САЩ за военен губернатор на Куба.

В отговор на бруталната окупация, кубинската националноосвободителна армия, която все още не е разтурена, започва отново да се готви за война, този път срещу новите колонизатори на страната. Това принуждава американците да променят своята тактика. Вашингтон очевидно, бе взел под внимание предупрежденията на Лондон, че насилственото полагане на власт в Куба може да предизвика враждебност.[3] САЩ изоставят проекта за анексия, като считат, че могат до наложат господството си над Куба без да я анексират и по такъв начин ще изглежда, че е удовлетворено и искането на въстаническата армия за една "независима” държава.

През 1901 година, когато се свиква Учредително събрание на Куба, за да приеме първата конституция на страната, САЩ предлагат да се включи поправка в конституцията /известна под името "Поправката Плат"/. Учредителното събрание категорично отхвърля това предложение. Тогава американския военен губернатор заявява, че докато поправката не бъде приета, американската армия няма да се оттегли от Куба. При тази алтернатива Учредител-

(p. 2 [f. 90])

ното събрание е принудено да гласува "Поправката на Плат", която дава извънредно големи привилегии ни САЩ: те могат да се намесват безпрепятствено във вътрешните работи на стрината, като при необходимост американски войскови части могат да навършват десант на острова; американското правителство може да сваля и назначава угодни нему кубински правителства, да внася неограничено свои капитали, да експлоатира богатствата ни страната. През 1903 година съгласно така неречения договор за |"реципрочност" се дават големи улеснения за американския внос в Куба, докато кубински стоки /захар и тютюн/ не получават улеснение за внос в САЩ. Всичко това дава възможност за неограничено господство върху икономическия и  политическия живот на страната. Успоредно със стремителното нарастване на американските капиталовложения в Куба, се усилва изкупуването на безценица на най-плодородните Кубински земи. Изкупени са тръстиковите плантации и старите испански фабрики за производство на захар.

През 1903 година САЩ “наемат” кубинското пристанище недалеч от град Гуантанамо и го превръщат в своя военноморска база, която въпреки волята на кубинския народ, съществува и до наши дни.

Бруталната неоколониална политика на САЩ спрямо Куба предизвиква нарастващото недоволство на кубинския народ. Появя - вещата се кубинска работническа класа става надежден съюзник на селските маси, които бяха изнесли на гърба си тридесетгодишната война срещу испанските поробители. При всяка проява на свободолюбивия дух на кубинците, застрашаващ интересите на САЩ, в Куба нахлуват американски войски. В продължение на 36 години те окупират пет пъти страната: 1898 - 1902 г.; 1906 - 1909 г.; 1912 г.; 1917 - 1920 г. и 1933 - 1934 г.        ,

Будното съзнание на кубинския народ, вдъхновено от Великата октомврийска социалистическа революция, издигна на нов по-висок етап борбата против американското господство над страната.

(p. 3 [f. 91])

През 1925 година е основана Кубинската комунистическа партия, която сплотява работническата класа я селските маси в борбата против местната олигархия и американския империализъм.

През тридесетте години, в резултат на героичната борба на народа и прогресивните революционни сили, "Поправката Плат" е отменена. Правителството на САЩ е изправено пред необходимостта да търси нови по-ефикасни методи за отстояване на своето господство в Куба. То прибягна до насаждането на открита фашистка диктатура с издигането на власт диктатора Фулхенсио Батиста, на когото заповядва превъоръжаване на кубинската армия я предприемане на драстични мерки против надигащата се революционна вълна, задача с която Батиста успешно се справя. Това до известна степен допринася за разединение па революционните сили и изправя страната пред още по-голямо засилване на проникването на американските монополи, увеличаване на корупцията и безработицата. С това мисията на Батиста е изпълнена и правителството на САЩ го сваля от власт и на негово място поставя "по-демократични" президенти.

След Втората световна война борбата на кубинския народ против американското политическо и икономическо господство и марионетните диктаторски режими бързо нараства, което принуждава САЩ отново да поставят на власт Батиста /10.3.1952 г./.

Въпреки това, редовете на революционното движение укрепват. Най-ярък израз в тази борба, както е известно, е нападението на казармата "Монкада" от група млади революционери начело с Фидел Кастро.

Очевидно, нито американските империалисти, нито олигархията са си давали сметка, че започналата въоръжена борба само след пет години, пет месеца и пет дни, на 1 януари 1959 г. ще доведе до сгромолясваното на фашистката диктатура на Батиста и установяването на революционна власт на народа.[4]

(p. 4 [f. 92])

През целия този труден период на въоръжена борба САЩ най-активно подпомагат диктаторския режим и неговата отчаяна борба против въстаническата армия. В навечерието на победата на революцията правителството на Айзенхауер замисля организирането на десант на американски войскови части, които да съдействат за извършване на преврат и осуетят народната победа. Стремителното настъпление на въстаническите войски към Хавана осуетява този замисъл.

След като американското правителство не бе успяло да предотврати рухването на диктатурата на Батиста, то решава да направи всичко възможно за спиране на революционния процес а страната, за свалянето от власт на революционното правителство и спиране "заразата" на Куба в Латинска Америка, като за целта използва всички средства - от въоръжената интервенция до прехвърлянето на диверсанти, опити за атентати срещу кубинските ръководители.

Въоръжената интервенция на плажа Хирон /април 1961 година/, която бе първото поражение на САЩ в Латинска Америка, Караибската криза /1962 г. /, непрекъснатите полети на американски разузнавателни самолети, икономическата блокада, неспирна клеветническа кампания против революционната власт - всичко това е продължение на близо едновековната враждебност на САЩ срещу свободолюбивите стремежи на кубинския народ.[5]

Както е известно, в началото на 60-те години САЩ заставиха всички латиноамерикански държави /с изключение на Мексико/ да скъсат дипломатическите си отношения с Куба и по такъв начин да доведат страната до пълна изолация.[6]

I.

Въпреки всичко, американския империализъм не успя да задуши к спре развитието на революционния процес в Куба, което след едно десетилетие породи у някои латиноамерикански страни

(p. 5 [f. 93])

смелостта да пристъпят към нормализиране на насилствено скъсаните дипломатически отношения с Куба. Започналият процес на размразяваме на отношенията между Куба и някои демократични правителства в Латинска Америка в началото на седемдесетте години доведе до възстановяването на дипломатическите отношение на Куба с Чили, Перу, Венецуела, Колумбия, Панама, Коста Рика. Куба установи дипломатически отношения с Гвиана и Ямайка,

Американската дипломация вече не беше в състояние да поддържа диктат върху тези правителства. Провалът на американската агресия във Виетнам, рухването на португалския фашистки  режим и усилването на националноосвободителната борба на бившите португалска колонии в Африка, до известна стопен бяха отклонили вниманието на САЩ от Куба. От друга страна, хладнокръвно мислещи политици в САЩ бяха стигнали до твърде горчивия извод, че икономическата блокада, непрекъснатите враждебни действия не само, че не успяха да спрат революционния процес в Куба, но бяха изправени пред твърде неприятния за тях факт, че кубински войскови части се сражаваха по бойните полета на Африка. Военната помощ, която Куба оказваше на Ангола, Гвинея-Бисау, Мозамбик, по-късно на Етиопия и др., беше от решаващо значение; нещо по-тревожно - революционния процес в тези страни придобиваше все по-ясно изразен социалистически характер. Всичко това предизвика необходимостта от но-голяма гъвкавост на американската дипломация спрямо Куба - вместо конфронтация, която явно бе претърпяла пълен провал, подхвърляне лицемерната, но съблазнителна примамка за нормализиране на отношенията между САЩ и Куба. Хенри Кисинджър даде първите си изявления, че би могло да настъпи размразяване на отношенията между Куба и САЩ, но при условие, че Куба престане да се "намесва" във вътрешните работи на някой африкански страни и изтегли своите войскови части от тези страни.

Кубинското революционно правителство не отдаваше сериозно внимание на тези декларации за подобряване на отношения- 

(p. 6 [f. 94])

та с Куба, тъй като добре познаваше дипломатическите ходове на Кисинджър, който не смесваше думите с делата. Най-ярък израз за това бе взривяването на кубинския пътнически самолет през месец октомври 1976 година над Барбадос, от агенти на ЦРУ. 

Сярна на свое пролетарски интернационален дълг, Куба продължаваше да оказва морална м военна помощ на борещите се народи от бившите португалски колонии в Африка, както и на редица други африкански страни подложени ни системните агресивни действия на Южна Африка.

II.

В началото на 1977 година след поемането на властта от новия президент на САЩ Джими Картър, за пръв път след скъсване па дипломатическите отношения между Куба и САЩ /месец януари 1961 година/, бе отбелязан нов етап а отношенията между двете страни. Администрацията на Картър предприе конкретни стъпки насочени към нормализирането на отношенията между двете страни. Преустановена бе острата враждебност спрямо Куба, спрени бяха полетите на американските разузнавателни самолети над Куба, вдигнато бе ембаргото американски граждани да посещават Куба, от своя страна кубинското правителство даде съгласието си де приема американски граждани, въпреки, че си даваше ясна сметка, че по такъв начин в Куба могат да проникнат терористи, агенти на ЦРУ. Постигнато бе регулиране на ползването на териториалните води за риболов между Куба и САЩ. Най-сетне, по предложение на САЩ, бе постигнато споразумение двете страни да открият в съответните столици така наречените "канцеларии за защита на интересите" с щат по един дипломатически служител и 9 помощници.

През април 1977 годила Куба бе посетена от американския сенатор Джордж Макговърн, член на Комитета за международни връзки към Сената на САЩ, който установи преки контакти с кубинските ръководители.

(p. 7 [f. 95])

В интервю пред кубински журналисти на въпроса "как се е чувствал по време на своя престой в тази първа социалистическа страна в Латинска Америка," Макговърн отговори, че "никога през живота си не се е чувствал така свободен, както в Куба."

По-късно бяха на посещение представители на американските делови кръгове, чиято цел бе да установят контакти с кубинското правителство. 

Характерна особеност бе, че на този етап президентът Картър не поставяше никакви предварителни условия за водене на преговори за нормализиране на отношенията между двете правителства.

На започналия диалог между двете правителства не се даваше почти никаква гласност в кубинските средства за масова информация. В свой речи от този период Фидел Кастро даде положителна оценка на Джими Картър, което той по-късно потвърди и пред американски журналисти.

Лично аз, заявява Фидел Кастро, имам добро мнение за Картър. Вярвам, че той е единствения президент на Съединените пати през последните години, който е имал положително отношение към нас ... Моето мнение за Картър е, че е възпитан и лично той е честен човек.[7]

Разбира се, това високо мнение на Фидел не му попречи по-късно да подложи на най-остра критика доктрината на Картър за човешките права.[8]

За пръв път през месец юни 1977 година бе дадена широка гласност на кубино-американските отношения, когато в Хавана пристигна Барбара Уолтърс, която в момента се ползва с името на най-влиятелен политически коментатор по американската телевизия и приближена до висшите правителствени среди на САЩ и лично до президента Картър. Същата бе приета за интервю от първия ръководител па Кубинската комунистическа партия и кубинското револю- 

(p. 8 [f. 96])

ционно правителство, д-р Фидел Кастро Рус. Интервюто по-скоро имаше характер на диалог, който бе записан на видеотейп и по-късно бе излъчен както па американската, така и по кубинската телевизия.

Диалогът, както е известно, бе твърде остър, прям и откровен. Барбара Уолтърс очевидно, е имала пълна информация по хода на кубино-американските преговори по редица актуални въпроси засягащи най-острите проблеми между двете страни. В своите отговори Фидел Кастро изрази аргументирано становището на кубинското революционно правителство.

Изминаха много години на недобро разбирателство, станаха много неща и логично е, изисква се време за да се преодолеят всички съществуващи проблеми и да се създаде климат позволяващ едно реално подобряване, или по-точно казано, възстановяване на отношенията.

Аз мога да заявя, че от наша страна имаме желание да работим в това направление и ще бъдем отзивчиви също така на добрата воля на Съединените щати в тази насока.

... Историята показва, че за всяка промяна в политиката на САЩ се изисква време и е свързана с преодоляване на съпротивления. Мисля, че е необходимо време да се постигне тази промяна.”[9]

Фидел Кастро подчерта, че при посещението на американския сенатор Джордж Макговърн е бил третиран въпроса за час - точното вдигане на икономическата блокада, за доставка от САЩ на хранителни стоки и лекарства.

Според Фидел Кастро, Макговърн е имал най-добри намерения с това да се направи стъпка напред, което да способства за постепенното вдигане на блокадата. Кубинското правителство

(p. 9 [f. 97])

изразява своето становище, че би могло да отиде на подобно частично вдигане на блокадата, преди да са нормализирани отношенията между двете страни, само при условие, че САЩ се съгласят тези лекарства и хранителни стоки да се изплащат с кубински продукти - захар, тютюн, никел, нещо на което американската страна очевидно не е готова, поради което кубинското правителство не приема това, тук като би означавало дискриминация и при това не се решава на проблема съществуващ между двете страни в тази сфера.

Остър проблем в отношенията между двете страни е национализираната американска собственост, след победата на кубинската революция, която възлиза над един милиард долара. Становището на кубинското правителство е, че стойността на американската собственост национализирана след победата на революцията десетократно е взета от САЩ чрез огромните американски инвестиции в Куба преди революцията. Освен това САЩ са нанесли огромни щети на Куба през последните седемнадесет години следствие на икономическата блокада и системните агресивни подривни действия на САЩ спрямо Куба,[10] последното от които бе взривяването на кубинския пътнически самолет на гражданската авиация от агенти на ЦРУ, за което споменахме по-горе. Това принуди кубинското правителство да анулира договора между двете страни за отвличания на самолети, Фидел Кастро обаче, заяви, че независимо от това, то няма да поощрява лицата, които отвличат самолети. Дискусии за възстановяване на този договор биха могли да се водят само след вдигането на икономическата блокада.

Друг щекотлив въпрос, който се базира на прословутата доктрина на Картър за "човешките права" е този на 24-те американски затворници в Куба и многобройните кубински затворници осъдени за контрареволюционна дейност. Американската журналистка изрази желанието на правителството на САЩ да бъде направена инспекция на кубинските затвори от международни компетентни органи. Фидел Кастро категорично отхвърли подобни искания, тъй като това   

(p. 10 [f. 98])

би означавало накърняване на суверенитета на кубинската страна и, че както американците, така и кубинските политически затворници ще бъдат освободени след изтичането на срока на които те са осъдени.

Много пъти върху нас е упражняван натиск. Сега вие споменахте един случай, но из имам едни въпрос, който можете да поставите на Картър. Защо Долита Доброи и пуерториканските патриоти, които стоят повече от 20 години и затвора ме са освободени? Една жена и няколко патриоти, които стоят четвърт век затворени ... Вие държите в затвора десетте от Велингтон. Цялата световна общественост настоява за освобождаването на тези затворници и вие не ги освобождавате.

В САЩ има десетки хиляди затворници. които по -рали причина на безработица, на глад са били принудени да крадат или да извършат някакво друго престъпление и име не ги пускате на свобода.

Аз считам, че вие трябва да ни дадете пример за това.

За всеки случай не ви кажа: огромното болшинство от тези, които бяха затворници заради контрареволюционни действия вече са на свобода.[11] Освен това ние следвахме една политика все по-гъвкава м все по-щедра по отношение на тези проблеми и денят в който престане враждебността на Съединените щати, когато престанат агресивните действия срещу нишата страна, тогава ние ще имаме още по-добри възможности, за да бъдем още по-щедри към тези лица, за които вие поставяте въпроса.[12]

Кубинското правителство и лично Фидел Кастро в про-

(p. 11 [f. 99])

дължение на много години категорично отхвърляха предложения за обмен на политически затворници с други страни.За първи път в края на интервюто си от 16 юни т.г.  той изрази готовност да бъде разменен американския политически затворник Лънт (бивш резидент на ЦРУ в Куба, осъден на 30 години затвор) с пуерториканската патриотка Лолита Леброн и нейните сподвижници. Освен по неофициален път, за това е направено предложение и по официален път, но все още няма отговор от американската страна. 

Сериозен проблем в отношенията между двете страни е кубинската емиграция в САЩ след победата на революцията. В онзи период правителството на САЩ разчиташе да използва тази емиграция в борбата против революцията. Както е известно, от тази емиграция бе селекционирана внушителната десантна група, която бе стоварена през месец април 1961 г. на плажа Хирон от американски военни кораби. С тяхното поражение рухнаха и последните надежди за разгром на революцията и реставрацията на капитализма в Куба. Всички по-сетнешни опити за прехвърляне на диверсионни групи на острова под непосредственото ръководство на ЦРУ, многобройните опити за покушения върху живота на кубинските ръководители показаха, че тази кауза безвъзвратно е загубена. Революционното развитие на Куба и политическата консолидация на кубинския народ бяха отишли далеч напред. След емиграцията постепенно бе настъпило истинско разложение. Десетки хиляди обикновени кубинци разбират фаталната грешка, която са извършили, но вече е късно. Съгласно приетия декрет от революционното правителство те вече нямат право да се върнат отново в своята родина. Независимо от това, това не намалява обичта към Родината. нещо повече, в някой среди, особено сред по-младите поколения, отведени като невръстни деца в САЩ , те не само обичат Куба, те обичат и кубинската революция. В Куба през тази година бяха приети 55 кубински младежи, които като невръстни деца, в началото на шейсетте години, са заминали със своите родители непосредствено след победата на революцията.

(p. 12 [f. 99a])

Tе работиха като бригадири на строителството, за тях бе създаден документален филм. Кубинските младежи написаха книгата "Въпреки всички  на съдбата", която получи голямата награда на "Каса де лас Америкас".[13]

По повод на техния престой в Куба бе създаден вълнуващ документален филм "55 братя", чиито прожекции по кината преминаха с голям успех.

През втората половина на 1977 година и началото на 1978 година отношенията отново се обтегнаха до крайност. Американското правителство бе силно раздразнено от ефикасната военна помощ, която правителството на Куба оказваше на революционното правителство на Етиопия за отблъскване на сомалийската агресия. Збигнев Бжежински решава, че момента е твърде подходящ да се стовари цялата вина за събитията в Шаба върху кубинското правителство.

В Хавана пристигна група американски журналисти начело със споменатата по-горе американска журналистка Барбара Уълтърс, които отново поискаха среща с Фидел Кастро.

Повече от очевидно бе, че реакционни среди от администрацията на Картър не бяха съгласни с размразяване на отношенията с Куба, Те положиха извънредно големи усилия да провалят стремежите на Картър и на трезвомислещите политици от американските управляващи среди за продължаване на диалога САЩ - Куба. Тяхната цел бе да парализират процеса на разведряването, а ако не успеят да постигнат това, то "жеста" на Картър да бъде компенсиран с някакви отстъпки от страна на Куба в нейната външна политика, особено що се касае до кубинското военно присъствие в редица африкански страни, притъпяване на последователната антиимпериалистическа политика, особено в момента, когато се извършва подготовка за Шестата конференция на необвързаните страни и не на последно място - отслабване на връзките на Куба към СССР, другите братски социалистически страни и международното комунистическо

(p. 13 [f. 100])

движение. Тези реакционни кръгове много добре знаят, че това няма да се възприеме от кубинското правителство и по такъв начин те ще постигнат целта си: застой на диалога и обтягане на отношенията, като за целта искаха да използват събитията в Шаба. ЦРУ и Бжежинcки информират президента Картър, чe Куба носи цялата отговорност за тези кръвопролития събития, като се позовават на "достоверни" факти. Това предизвиква гневния протест на Картър, който отправи остри обвинения срещу кубинското правителство и извика за неопределено време шефа на американската канцелария в Куба. Малко след това, обаче, стана известно, че Куба не е участвала в тези събития, което принуди Картър да излезе с друга декларация в която той обвиняваме този път Куба за това, че не е спряла нахлуването на катангските метежници от Ангола в Заир и настоя Куба да осъди тези събития, което обаче, Фидел Кастро категорично отхвърли.[14]

Тези шантажи са абсолютно ясни на кубинското революционно правителство и то в никакъв случай не е съгласно на каквито и да било отстъпки в това отношение.

Защо се прави това? Първо, защото беше в ход цялата интервенция в Заир. Защото има хора от администрацията на Картър, които полагат усилия да изфабрикуват свой "Тонкински инцидент’', за да оправдаят интервенцията си в Африка. Това е единствения отговор, който мога да дам.[15]

Според Фидел Кастро инициаторите на тази политика на шантаж насочена против нормализиране на отношенията между двете страни са най-реакционните среди от администрацията на Картър, начело със Збигнев Бжежински:

Цял свят знае, че когато се подобряваха отношенията между САЩ и Куба от канцеларията на Бжежински излезе една карта, в която се посочиха всички места в Африка, където имаше кубински

(p. 14 [f. 101])

военен персонал, много от цифрите, които се посочваха бяха фалшиви, на някой места се маркираше, че имаше военен персонал, а в същност там нямаше такъв. С това се целеше да се предизвика един огромен скандал и въпроса за Африка да се превърне в ябълка на раздора и в голяма пречка за подобряване на отношенията между Куба и Съединените щати.[16]

За изясняване на случая Картър изпрати я Хавана двама сенатори, които се срещнаха с Фидел Кастро. След завръщането си те информират Картър, последният свиква пресконференция в Белия дом и пред журналистите разяснява случая и забранява повече да се дава публичност ма кубино-американските спорове. С това си решение президентът Картър очевидно, иска да спаси престижа на Збигнев Бжежински, автор на тази злополучна антикубинска кампания.

Ш.

За разлика от политическите и икономическите отношения между двете страни, които се намират в застой, то в областта на културните и спортните взаимоотношения има някои конкретни прояви, инициативата за които е в кубинската страна и прогресивната американска общественост.

Шестнадесет години след скъсването но дипломатически-те отношение, на 18 май 1977 година а Хавана се състоя първата американска културна проява. Това бе концерт на американски джазов състав, който пътуваше на борда на първия американски туристически кораб, който пристигна в Хавана. Концертът се състоя в един от най-представителните театри на столицата – “Меля”. Входът беше с покани. Присъстваха и значителен брой американски туристи. За концерта не бяха поканени представители на  диплома-

(p. 15 [f. 102])

тическия корпус, нещо което обикновено се практикуваше при гостуване на чуждестранни състави. Очевидно, официалните кубински власти не искаха да се дава гласност на този неофициален концерт.

Сред официалните гости на концерта бяха членът на ПБ на ЦК на ККП и министър на културата Армандо Харт Давалос и съпругата му Айде Сантамария, член на Държавния съвет и директорка на Каса де лас Америкас.

Откриването на концерта стана от говорителката на канал шести на хаванската телевизия, Тересита Сегара само с едно изречение: "Изявено бе желание от американски джазови състави, които пътуват на американски туристически кораб, да дадат концерт пред хаванската общественост, молбата им беше удовлетворена".

Джазовите състави бяха първокласни и концертът премина на изключително високо професионално равнище. Артистите имаха най-хубаво приятелско отношение към публиката, която отначало ги прие съвсем сдържано, по постепенно тя бе "пленена" от изпълнителско изкуство, което тока много допада на кубинската публика. Концертът бе лишен от всякакви светлинни ефекти, крясъци, кълчения и тем подобни.

През втората част на концерта на американските джазови състави акомпанираха известни кубински състави на ударни инструменти. Очевидно, целта беше да се придаде във финалната част израз на дружба и приятелство. Тази идея беше изразена и от ръководителя на джазовия състав от Чикаго.

За тази първа американска културна проява в Хавана средствата за масова информация запазиха пълно мълчание.

Па следващия ден, 19 май, Фидел Кастро се е срещнал и разговарял с групата американски туристи във фоайето на хотел "Ривиера".

Втори концерт бе даден в Хавана през месец декември 1977 г. от група американски опери изпълнители. […]

(p. 16 [f. 103])

През годината в Куба гостуваха видните американски киноартисти Джордж С. Скот, прогресивен американски киноартист, който както е известно, през 1970 година отхвърли наградата "Оскар" и Ван Девер, основателка на "Театър на бедните" в Ню Йорк. Два пъти гостува артистът Хари Белафонте.[17]

И тримата артисти дадоха изявления пред средствата за масова информация в Хавана, в които изразиха най-добрите си чувства към Куба.

По-късно в Куба гостува вдовицата на Ърнест Хемингуей, Мери, която даде обширно интервю пред седмичното хаванско списание "Боемия" в което заяви, че Хемингуей винаги  е бил приятел на кубинския народ, неговата революция и лично на Фидел Кастро. Изрази своето възхищение и задоволство за големите грижи с които се поддържа къщата-музей на Хемингуей в Хавана, в която писателят бе живял и творил през последните петнадесет години от своя живот. Тя съобщи, че е постигнато съгласие с кубинското правителство американски режисьори да заснемат документален филм по местата в Куба, където е живял и творил Хемингуей.

В САЩ през 1977 година за първи път на турне бе кубинската балетна група. През 1978 година в САЩ гостува пълния състав на Кубинския национален балет, чиито спектакли са преминали при изключителен успех.[18] Разменени бяха гостувания на волейболни, баскетболни и боксови отвори между двете страни. Равносметката на резултатите от срещите бе в полза на кубинските отбори, което безспорно дава положително отражение сред прогресивната младеж в Латинска Америка и САЩ. 

Една от най-нашумелите спортни прояви през тази година бе боксовия мач на 6 октомври в Ню-Йорк, в който участваха по 11 души от двете страни. Срещата беше предавана директно от Ню-Йорк по кубинската телевизия. Резултатът бе 8 на 3 в полза на кубинските спортисти.[19] Вечерта преди започваме на мача, кубинска контрареволюционна група, под условното наименование "Оме-

(p. 17 [f. 104])

га-7" поставя бомба със закъснител пред спортната зала. По чиста случайност избухването на бомбата не причинява жертви. Целта на бандата е била осуетяването на спортната проява.[20]

Заслужава де посочим, че през 1977 година в Хавана бяха издадени два тома с най-хубавите пиеси от американската класика и от съвременни драматурзи. За сега, обаче, не се предвижда постановка на американска пиеса на кубинска сцена.[21]

Значителна културна проява на Куба в САЩ през месец май т. г. бе гостуването на кубинска филмова делегация начело със Сантиаго Алварес, директор на кинопрегледа на ИКАИК (Кубинската кинематография) при Министерството на културата, киноартистката Алина Санчес и кинокритичката Мара Виласис. Посещението на кубинската филмова делегация бе осъществено не по официална държавна линия, а по линия на фирмата а разпространение на филми "ФИЛМЕКС" в гр. Лос Анжелос. По време на посещението на посещението на делегацията в САЩ са били организирани кинофестивали на кубинския филм в градовете: Лос Анжелос, Сан Франциско, Чикаго, Вашингтон и Ню-Йорк. Делегацията е била посрещната много добре в градовете Лос Анжелос и Сан Франциско и добре в останалите градове. Оказано им е било много добро гостоприемство, а на ръководителя на делегацията Сантяго Алварес, Американският филмов институт е устроил тържествено честване в музея на модерните изкуства в Ню-Йорк, където са били прожектирани откъси от негови документални филми.

Особено сърдечно делегацията е била посрещната в Дома на латиноамериканските народи в Ню-Йорк (в миналото той е носил името "Дом на Куба"). На тържеството са присъствали много прогресивни латиноамериканци, които живеят в Ню-Йорк.

По времето на посещението си делегацията е получила наградата "Розентал" от Националната асоциация на кинокритиците на САЩ, която е била присъдена през 1973 година на кубинския филм "Спомени от слабото развитие".[22]

(p. 18 [f. 105])

Голямо внимание е било оказано на кубинската делегация от американската младежка бригада "Венсеремос", която в началото на седемдесетте години, въпреки забраната на официалните власти е посещавала Куба и е участвала в социалистическото строителство и прибирането на захарната тръстика. Делегацията се е срещнала с кубинската бригада "Антонио Масео" за която споменахме по-горе.

Кубинското киноизкуство е представено на филмовите фестивали в споменатите по-горе американски градове с осем игрални и много документални филми, които са произведени през последните няколко години. По своето съдържание те имат ярко изразен политически характер и засягат такива проблеми като борбата на кубинския народ против испанското колониално владичество, против американския империализъм и контрареволюционните банди в началото на шейсетте години ("Надзирателят", "Бригадирът"), борбата на чилийския народ против фашистката диктатура ("Кантата за Чили"), националноосвободителната борба на Ангола ("Победа на една надежда"), както и филми, които отразяват социалистическото изграждане на Куба. Всички филми с които Куба се представя на фестивалите в САЩ преди това са премирани на кинофестивалите в Москва, Карлови Вари, Лайпциг и Лондон.     

Както в кубинския, така и в американския печат се подчертава, че за пръв път през последните двадесет години е била приета кубинска филмова делегация в САЩ, за пръв път е дадена широка възможност на американската публика да види такъв голям брой кубински филми създадени от младата кубинска кинематография. На делегацията е било оказано особено голямо внимание от средствата за масова информация, учредени са били срещи и разговори с американски кинодейци и киноартисти, организирани са били също така и семинари.[23]

Посоченият по-горе културен и спортен обмен е резултат на започналото размразяване в отношенията между двете страни от началото на 1977 година, но той не е е дело, нито заслуга на прави-

(p. 19 [f. 106])

телството  на САЩ, а на прогресивните среди от американското общество и на добрата воля от страна на кубинското правителство, което проявява искрен стремеж за нормализиране на отношенията, но на ПРИНЦИПА НА РАВНОПРАВИЕТО И БЕЗ КАКВИТО И ДА БИЛО ПРЕДВАРИТЕЛНИ УСЛОВИЯ.

IV

В заключение заслужава да отбележим, че реакционните кръгове в администрацията на Картър, начело със Збигнев Бжежински, умело използваха събитията в Шаба, за да спрат процеса на разведряване на отношенията между двете страни.

Аз мисля следното, заявява Фидел Кастро. - Враждебното отношение на САЩ спрямо Куба е на-лошото в тяхната политика. Абсолютно съм убеден, че по отношение на Куба една политика на нормални отношения, една политика на търговски обмен би била много по-интелигентна. Аз не ще Ви кажа - няма да излъжа американците, нито когато и да било - че ще променим нашето мислене, че ще променим нашата идеология, че ще променим нашите политически принципи. Ние няма да направим както онази личност от библията, която за една паница леща продаде правото си на първородно дете. Нашите идеи няма да продадем за никакви пари, нито пък за някакви материални интереси.[24]

Някой среди в Куба, САЩ и Латинска Америка са изразявали мнение, че пълното нормализиране на отношенията между Куба и САЩ ще има и някой отрицателни последици, главно в сферата на идеологическата диверсия, за което си дава ясна сметка и кубинското правителство:

Историческия опит, в това число и нашия собствен опит, показва, че когато се установяват икономически връзки между две страни, което и да би-

(p. 20 [f. 107])

ло отговорно правителство, което и да било правителство реално загрижело за своя народ, взела предвид тези интереси и тези икономически взаимоотношения, които под една или друга форма упражняват определено влияние в отношенията между правителствата.

Ние в действителност се чувстваме много свободни, не съществуват никакви икономически връзки със САЩ; издържаме на блокадата и в действителност не е необходимо никога да се питаме дали това или онова от нашата международна политика се харесва или не се харесва на Съединените щати. Казвам това защото съм човек реалист и ми харесва да бъда откровен дори и тогава, когато противникът действа добре или зле. Но от гледна точка на САЩ, аз съм убеден, че политиката, която те провеждат към Куба е най-погрешна, за да не употребя и по-силно прилагателно.[25]

При сегашната политическа обстановка, когато интересите на САЩ в Африка до известна стенен са подкопани, за което Куба има определени заслуги, не може да се очаква развитие на започналия диалог в началото на 1977 година.

Ние сме готови, заяви Фидел Кастро, да отстоим достойно и самоотвержено на империалистическата блокада толкова години, колкото се наложи. Ако някои се примиряват, ако други остават да бъдат подкупени, ако трети стават изменници, Куба ще знае да се държи като пример за това как една революция не капитулира, не се предава и няма да застане па колене.[26]

Това е единствено възможната позиция на Куба. Всякакви отстъпки от тези принципи «иха довели до отслабването огромни, международен престиж на Куба, на нейното вливане върху национално-

(p. 21 [f. 108])

освободителното движение в Латинска Америка и Африка, върху необвързаните страни от всички континенти, топа би означавало притъпяване на антиимпериалистическата  тенденция на Шестата конференция на необвързаните страни, която ще се проведе през месец септември 1979 година в Хавана.

Независимо от всичко, времето работи в полза на Куба. Започналият процес не разведряване и отношенията между двете страни, очевидно що бъде забавен, но той няма да спре.

Макар и да сме оптимисти, заявява Фидел Кастро, не вярвам, че отношенията между двете страни ще бъдат възстановени в близко време, нито пък вярвам, че могат да се възстановят през този мандат на Картър. Може-би през втория мандат на Картър, между 1980 - 1984 г., или пък след това.[27]

Хавана, 20.10.1978 г.

(p. 22 [f. 109])